15.07.2022г.

Сега съм на бостана. Работя. Мятам дини и пъпеши по цял ден. Пече. Много пече. Цялото ми тяло изгоря и се обели, после отново изгоря и отново се обели. Смених си кожата, като гущер. Началникът е Бай Кольо. Бостанът не е негов, но работи тук цял живот. Всички го слушат и му се доверяват и сякаш дори самата земя му се подчинява безпрекословно и с удоволствие. Поглежда си часовника и избърсва потта от челото си.

-Минава два. Оставяйте всичко и да ходим да ядем.

Насядали сме на касетки за амбалаж на Кока-кола. Под един плажен чадър. Имаме едно малко радио, което през повечето време само бръжди. Бай Кольо прати Айхан, най-младия от нас, да иде до магазина.

- Ей го наш Айхан. Всичко ли купи бе? Май всичко си взел. Еее, защо такъв салам бе, Айхане? Нали ти казах на Тоска. Тцтцтц … Карай. Почвай да режеш.

Аз режа домати, Айхан салама. Хляб има. Ваньо налива топла бира. На сянка сме. Господ не ни е оставил. Айхан ме побутва да ми покаже нещо. Успял е да влезе в Tiktok.

- Батко, ей тая ще я еба, казвам ти.

На малкия екран виждам енергичното подскачане на “Linsho”. Кимам смирено.

- Да, да. Сто процента.

След малко пак ме побутва.

- И тая също! Гледай я, анаа!

Очите му са влажни. Лигите му текат. Този път на екрана съзирам музикалния изпълнител “Christofer White”. Тупам Айхан по рамото.

- Нека, нека.

Бай Кольо го пляска зад врата.

- Посерич с посерича! Техните ква булка му намериха, пък той кви уруспии гледа. Режи тоя салам и недей се занимава с глупости! А ти бе? Дядо ти каза, че си ходил да учиш. Кво стана, как се насади на бустаня?

Направих му знак да изчака, докато си сдъвча домата, да не говоря с пълна уста.

- Изгубих си всички пари и документи в Сърбия. Цялото портмоне, животът ми беше вътре. Дълга история.

- Боже, божеее … Будала! И ся, кво ше прайш?

- Ще бачкам тука. След една седмица трябва да ми издадат нова лична карта и след това… След това ще видим.

Ваньо, пълничък човечец, прехвърлил шейсетте, извънредно мургав, по принцип не говореше много, но сега си отвори устата.

- Урочасали са те. Или магия. Едно от двете. Няма какво друго да е. Днеска, като свършим, да те водя при баба Стойна. Тя ще ти побае и всичко ще се оправи.

- Еми дае, щом си казал.

Естествено, бях скептичен относно цялата работа с баенето, ама нямаше какво повече да изгубя, защо не? Чудничко, Ваньо пак си отвори устата.

- И аз така, преди трийсет години някъде, ама тогава беше Югославия. Бях отишъл да крада. Те си бяха по-добре от нас. Имаше за крадене. Иии така, крадох, крадох, ама като се върнах тука, разбрах, че я съм бил окраден.

- Така ли? Какво ти взеха?

- Сърцето. Една калдарашка с черни очи. За една нощ. Повече не я видях, но още не мога да я забравя. Ехх…

- Защо не се върна?

- Ааа, щях, ама почна войната, тая тяхната и се отказах. Още съжалявам. Само се моля да е жива и здрава.

След тези думи последва известно мълчание. По едно време Бай Кольо стана и донесе една диня.

- Абе, я да отрежем една любеница. Да ги пробваме, а? Аз черпя. Айде! Яжте, яжте, че работа има още. Майката си е ебало.

От радиото се чуваше, едва доловимо, позната мелодия…

stazu do tvoga jastuka,

negde na kraju sveta,

tomo gde ne idem ja…