Изтезание с дрянови пръчки

 

Много ме дразни колко механично и с какъв слаб глас си говорят хората в местния супермаркет.

-        Пет и осеемсе… ъмм… турбичка?

-        Мхмммда, дае.

-        Заповяйте, ъхъъм, ето, на.

Не си правят труда да изговарят цели думи. И защо да го правят? Няма да им се счита за допълнителен стаж. Може би не са си пили кафето или са изпили с едно повече и сега влагат цялата си енергия и старание в опит да се противопоставят на масивния инфаркт, който им маха от дъното на последната чашка.

Дядото зад мен прави крачка встрани от колоновидната опашка. Изправя гръб и заявява с възторжен патос:

-        Аз, ако изпия още едно кафе, байпасът ми ще се откачи, а ако видя още една девойка с лятна рокля с тънки презрамки, ташаците ми ще експлодират. Тъй вярно!

-        Евала старши. Всички си го мислим, само ти го каза.

Окей, това може и да не се е случило, но престоят ми на опашката се проточи повече от очакваното и трябваше някак да убия времето. Някой ме тупа по рамото. Обръщам се. Виждам едно наистина едро копеле. Май е на моите години, но изглежда доста по-добре.

-        Оп.

-        Оп – отговарям аз механично.

-        Ако се видим още веднъж, трябва да черпиш, ха-ха.

-        Ще ми се да имах тази възможност – все още не съм сигурен с кого разговарям. Един пич ми свирна от син Опел малко по-рано днес. Да, май е същият.

-        Позна ли ме? Сега ще ти дам един жокер. „Дръжте мръсния татарин, нападнал царство България“.

След тези думи бях връхлетян от лавина от спомени. Господи, това той ли е? Името му беше Илия Татарев. Бяхме заедно в Основното училище до пети клас. Тогава го преместиха. След един инцидент. Техните вдигнаха голям скандал. И аз бях замесен. Даа, сега всичко си спомням.

Един урок по история се оказа пагубен за него. Урокът за нашествието на татарите. Нищо не ни беше направил. Просто се оказа неправилният човек в неправилното време на неправилното място, но най-вече - носещ възможно най-неправилното име. Звънецът би, излязохме от стаята. Някой каза: „Ей го мръсния татарин!“, после друг добави: „Мръсен татарин, защо нападнахте нашето царство, а бе?“, а след това трети, различен, го замери с топче хартия и извика: „Къш от тука, татарин, мръсен, гаден.“ и всички други момчета от класа, осем или девет на брой, последвахме примера му. Илия тръгна да бяга към вкъщи. Това ни настърви още повече. „Бягай, бягай, далеч зад Дунава, нашественик мръсен, връщай се в степите, отивай си в твоите си земи!“

Гонихме го през парка пред училището, покрай градинката с дряновите дръвчета, след това по нагорнището, което водеше до неговата улица. Гонихме го чак до блока му, докато не влезе вътре и не заключи входната врата. Побягна нагоре по стълбите, а ние останахме отвън.

-        Спечелихме битката момчета, но не и войната. Мръсният татарин ще се върне. Те така правят. Налитат, опустошават земите и после се отдръпват за известно време, но после пак се връщат – едно от другарчетата ни констатира.

-        Аз имам идея, ще го научим да не се връща в царство България – заяви решително друго.

На следващия ден се събрахме всички преди часовете, без Илия. Отчупихме клонките на едно от дряновите дръвчета, а трето другарче беше донесло сезал за връзване от на дядо му гаража.

Скрихме се в храстите в парка и зачакахме Илия да се появи. През цялото време се хилихме и си правихме знаци да пазим тишина, да не ни усети. Цялата ситуация ни се струваше като върховен майтап и не виждахме нищо нередно. Ражда ли се човек жесток, или такъв става и защо помни и най-малките обиди по свой адрес, а собствената си жестокост и лошите постъпки спрямо другите лесно забравя и хиляди оправдания за тях намира?

По едно време видяхме, че Илия с плахи крачки пристъпя в парка, може би се досещате какво последва. Изскочихме от храстите и се нахвърлихме върху него. Преди да успее да се помоли за милост, вече го бяхме налегнали и се чуваше „Бий, бий, мръсния татарин“. Той падна на земята и зарева. Беше напълно безпомощен. Един срещу осем или може би девет, не помня точно, но помня, че всички го удряхме с дряновите клони. И аз го удрях, и аз виках „Бий тоя мръсен татарин, нашественик.“, а ми беше приятел и допреди това винаги се бяхме разбирали. Не исках да съм единственият, който не участва, не исках да ме помислят за предател. След това го вдигнахме от земята и го завързахме със сезала за дряновото дърво, чийто клони бяхме отчупили саби и мечове, и продължихме да го удряме. Това трая няколко минути. Изведнъж чухме гласа на госпожа Валентинова. Беше съвсем близо. „Какво правите бе, абе, вие нормални ли сте бе, боже господи“. Побягнахме веднага. Тя побърза да отвърже Илия от дървото. Прегърна го и той дълго плака в ръцете ѝ. Повече не го видяхме, но викаха родителите ни в училище и имаше голям скандал.

Сега стоеше пред мен и се усмихваше. Беше толкова различен. Огромен. Със сигурност тренираше. Тялото му олицетворяваше думите „дисциплина“ и  „постоянство“, а моето крещеше „болести“ и „злоупотреба“. Можеше да ме направи на пюре, стига да искаше. Зачудих се дали да не падна на колене да моля за милост, както може би са направили българските боляри пред татарите в края на 13-ти век. Все пак здравият разум надделя и въпреки че бях в шок, се опитах да изкарам някоя дума, да завържа някое изречение.

-        Ааа, Илийка, ти ли си бе, направо, много си се променил, направо не те познах.

-        Нормално, минаха над десет години. Как си?

-        Абе, бива, една и съща, в София съм. Прибрах се за няколко дни, ами ти?

-        Много добре. Живея в Пловдив с приятелката. Бачкам. Прибрах се да видя нашите, ама скоро ще заминавам.

-        Еее, супер, супер…

-        Да, беше ми приятно да се видим, трябва да ходя да взема едни работи, хайде всичко хубаво.

След тези думи се обърна и се отправи към витрината с месото, а аз чух гласа на касиерката.

-        Гуусинее, ехоо, три и сеемсе.

-        Да, да, ето, задръжте, чао.

 

II

 

Към седем часа вечерях. Към осем си довърших судокуто. Към осем и половина си сипах 50 грама мастика и си пуснах да гледам „Титаник“. До сблъсъка с айсберга вече бях изпил четири чаши и започна да ме обзема чувство на отегчение, придружено от неоснователно очакване някакво вълнуващо събитие да връхлети монотонната вечер. Научил съм в живота, че такива събития рядко ни спохождат, освен, естествено, ако сами не ги инициираме.

Към единадесет и половина се зачудих дали да не се обадя на Марчела. С нея се запознах в една дупка, където правят афтърите след основната чалготека. Бях пиян и надран, и много самотен. Черпих я. След това тя ми предложи да ме закара в квартирата си до автогарата и си каза тарифата. В първия момент се поколебах, но нямаше изгледи за по-приятен развой на нощта и затова приех предложението ѝ. Истината е, че си прекарах добре. Почти си заслужаваше сто и петдесетте лева. Тя ми даде номера си. Каза, че ще поседи в града за известно време. Това беше преди около година. Посетих я още няколко пъти впоследствие. Сега се взирах в телефонния ѝ номер и събирах кураж. Какво пък? Парите са, за да се харчат и веднъж се живее, и други подобни приказки, които си казвам, за да оправдая склонността си към моментни удоволствия.

Не ми вдигна. Добрее, може би няма да е, може би ще си пусна да гледам „Титаник 2“, ще си сипя още една последна малка чашка и ще закриваме панаира. А, момент, това е тя.

-        Ало, ало, чуваш ли ме, работиш ли?

-        Охоо – звучеше приятно изненадана – работя, да.

-        Имаш ли време да се видим?

-        Затъжил си се, а?

-        Нещо такова, имаш ли време?

Тя помълча малко.

-        Ела към един. Преди теб има друг, малко по-специална процедура, но трябва да приключим докъм един.

-        Добре, разбрахме се, хайде.

 

Изпих още две чаши и към дванайсет и половина тръгнах в посока автогарата. Нощта беше топла. Задушна. Чувствах, че полека изтрезнявам. Стигнах до кооперацията, където живееше тя. Отворих входната врата. Направих още няколко крачки. Не може да бъде... За момент щях да запозная стълбите с вечерята си. Беше Илия. Чутовната му фигура стоеше срещу мен в тъмното. Носеше същата тениска като в магазина и торбичка Била. Слизаше по стълбите. Да не би да съм попаднал в клопка? Засада? Как е разбрал? Ами, разбира се! Марчела! Мара му е казала. Долната курва ме е продала за двеста-триста лева. Наоколо нямаше никой друг. Нямаше я госпожа Валентинова. Нямаше кой да ме спаси. Сега ще изскочат още няколко като него, фитнесджии, зад гърба ми, отзад и ще започнат да ме налагат. Свършено е. Няма да осъмна. Той вдигна ръката си и видях, почти на забавен кадър, как тя се доближава към мен. Толкова ли беше луд? След повече от десет години да ме издебне, сега, когато съм в безпомощно състояние, пиян и с четиридесет кила под него и се прокрадвам като плъх в курвенския квартал. Ще ме накаже за това, което му причиних. Ще раздаде спаведливост, напълно заслужено. Това е Видовден! Трябваше да ги спра, трябваше да кажа нещо, просто… просто не исках да ме мислят за предател, това е… Тупна ме два пъти по рамото. Съвсем леко.

-        Ааа, ко стаа, бе?

-        Аз, ааа, при Мара. И ти така май?

-        Моля?

-        При Марчела съм дошъл.

-        Ами, добре, супер - той се разсмя – сигурно някоя приятелка?

-        Ти не беше ли при нея?

Изгледа ме странно.

-        Татко живее тука. Не се понасят с майка. Дойдох да изпием по една бира с него и да взема някви неща, домати, сирене, ей такива работи – кимна към торбичката.

Последвалото мълчание беше повече от неловко. Той отново се усмихна.

-        Ами, айде, радвам се, че пак се видяхме, приятно изкарване, ще ме запознаеш някой път с твоята приятелка.

Той тръгна да излиза от кооперациите. Нещо не беше както трябва, не се чувствах правилно.

-        Чакай, Илия, спри малко.

-        Да?

-        Помниш ли… абе, такова, в пети клас, стана една тъпотия.

-        Помня – каза той с равен глас, вече не се смееше.

-        Аз съжалявам, наистина. Не трябваше да се стига до там. Вярно, бяхме малки, но това, което ти причинихме, беше ужасно. И лично от свое име съжалявам. Аз можех да им кажа нещо, да ги спра, с тебе бяхме приятели и ти винаги си се отнасял добре с мен, а аз постъпих ужасно и съжалявам.

-        Няма значение.

-        Какво?

-        Това. Цялото нещо. Вече няма значение.

-        Значи не се сърдиш?

-        Е, тогава се сърдих, исках да ви изтрепя, бях травмиран. Ходихме в болница с нашите. За щастие нямах сериозни наранявания, обаче ме пратиха на психолог и една година трябваше и там да ходя. Обаче след това се оправих. Намерих си приятели в новото училище, започнах да тренирам, след това ми се случиха и други гадни работи, охоо, знаеш ли колко много, че то тва беше преди десет години, но и с тях се оправих, и сега се чувствам добре.

-        И изглеждаш добре, много по-добре от мен.

Той отново се усмихна.

-        Мерси. Ако искаш, утре ще ходя да тренирам сутринта, може да дойдеш с мен, ако нямаш друга работа.

-        Да, добре, може.

-        Окей тогава, ще ти пиша някъде, ще се разберем.

Погледахме се малко в тъмното, поклатихме глави.

-        Хайде, лека и не стой до късно, утре си на тренировка, нали така?

-        Да, да, добре, лека.

Излезе от кооперацията. Седях неподвижен на първото стъпало. Можех да се кача и да пием още с Марчела или да се прибера и да легна да поспя. В тъмнината за момент ми се стори, че торбата беше пълна с дрянови пръчки.