Билет за Израел I 

 

 

 Ж. ми се обади към края на Ноември. Не се бяхме чували отдавна, беше решил да остане в Англия за неопределено време. Мислех, че ще е рутинна размяна на „Как си, кво прайш, всичко върви ли? Върви. Супер. Айде, ами по празниците сигурно ще се видим“. Но този път не беше само това, имаше и нещо друго.

-        Започна на 13 Ноември. - помнеше дори точната дата – Беше Събота или Неделя, уикенда, помня защото беше три дни след рождения ми ден. Чудех се, как да си запълня деня, когато ми писа една приятелка. Пита ме „искаш ли да се разходим в парка?“ Около три часа обикаляхме. Ботаническата градина, алеи, кафе. След това си казахме довиждане. Прибрах се. Щях да ходя на концерт после, към 9 и исках да дремна преди това, да презаредя, но сън така и не дойде. Отказах се от дрямката. Отидох на концерта, всичко беше нормално. Прибрах се, легнах си и… просто не заспах.

 На следващия ден, когато си легнах за първи път усетих, как просто мозъкът ми не може да се изключи. Лежа в леглото, мислите ми се движат като старите кино ленти, мисля си кво съм закусвал и някви такива и докато се усетя беше сутрин и трябваше да ставам и да започвам да си върша нещата от деня. И това се повтори и на следващата вечер и на последващата…

-        Нещо като героя във файт клуб?

-        Ммм, не, по-скоро е като, като не особено забавен епизод на Оги и хлебарките, който никога не свършва.

 Помислих си, сигурно е отвратително да не може да спиш. Да изгубиш това натурално бягство от реалността. Заклещен си тук, в осъзнатия буден живот и няма мърдане. Звучи изтощаващо, мъчително. Но това, което той ми каза, когато го помолих да опише въпросното състояние малко по-подробно, беше дори още по потискащо.

-        Преживяването е като, като да си затворник в главата си и да нямаш почивка от самия себе си.

-        И след това?

-        Ами помислих си, може да е тревожност за нещо илии оувъртинкинг, другата вечер ще пробвам медитация. Но медитацията не помогна. Опитите ми да заспя продължиха безуспешно към седмица и тогава си казах, окей, нещо очевидно не е наред. И тогава, беше накрая на седмицата, преживях нещо от сорта наа, как да ти кажа, може да го наречем халюцинация, беше нещо като феичка или ангел, появи се и ми каза „Всичко ще бъде наред“. Напуснах работа и университет. Ще мина през България за малко и след това отивам В Израел. Идваш ли?

       Не се поколебах много.

- Идвам. Кога тръгваме?

 

 Танго

 По едно време Ходих на танго. Към три месеца. Беше от 9 до 11 вечерта. Вторник и сряда, минавах след работа. Беше готино, танцувахме, социализирахме се, приятно, не ангажиращо. След края на занятията, другите от клуба обикновено се отправяха към някой pub, а аз се прибирах, защото бях изморен. Обаче един път реших да ги придружа.

-   Come on, Viktor, it will be fun, you never come to those things, come ooon...

 Тя беше нисичка. Обицата ѝ с орнамент назар беше скрита зад накъдрената руса коса. Краката ѝ бяха колони на древногръцки храм. Минеш ли между тях ще се озовеш в светилище, една идея по-близо до боговете. Беше любимото ми другарче за танго. Съгласих се.

 Всички от клуба бяхме там. Седяхме на сепаре близо до диджея. Учителят по танго май го познаваше. От време на време отиваше при него и измолваше да пусне някоя песен по наш избор. Изпихме по две халби с бира. Говорехме си. Смеехме се. До този момент вечерта ми беше много приятна, помислих си „Може би трябва да го правя по-често“. Тогава се появи. Влезе със стопанина си, брадясал хипстър-планинар. С флешовете, вълнената карирана риза, татуси, пълна програма. Знаете ли, че на пазара за органи купуват и кожа, но трябва да е чиста, без татуси по нея, любопитно нали? Беше лабрадор или ретривър. Куче. Просто едно куче. Всички станаха от сепарето.

-        Oh my god, Im gonna die, he’s so cuuuute

-        Ouu, I love labs, they’re so wholesome, ohh, good boy, yes, yes, you are a good boy.

 Дори диджея отиде при кучето. Музиката спря. Само аз все още седях на сепарето, сам. Всички други се суетяха около животинчето. В мен ли е проблемът? Аз ли не съм нормален? Не виждам нищо друго освен едно куче. За мен то не бе по различно от плужек или муле, извращение на природата, плод на забранена страст между два различни биологични вида. Ако не остане друго за ядене и на кучето ще скочите, сигурен съм. Седях сам на сепарето. Нямаше музика. Нямаше бира. Почувствах, че са минали хиляди години. Аз бях на сепарето, а те до кучето на входа, но  всъщност много по-далече. На друга планета. На другия край на вселената, където тревата е по-зелена. Може би очакваха по някое време да отида и аз, да го погаля, другарчето ми за танго се обърна съвсем за малко и ме погледна. „Какво му е? Защо не дойде да се порадва на кучето? Няма ли емпатия в този човек? Не харесва ли животинките? Що за темерут. Та той няма сърце. Той само симулира. Прави се на човек. Работи, разхожда се между нас, идва на танго, но сякаш, сякаш се чувства облигиран, по задължение, просто защото и другите го правят, но това е просто шарада, той никога няма да разбере, защо се възхищаваме на кучето, той е неспособен. Нещо в него липсва, нещо човешко.“

 Един по един всички се върнаха на сепарето. Подновиха разговорите. Диджеят пусна музика. Поръчахме и още бира, но вече никой не си говореше с мен. Допих халбата си. Казах им “много съм изморен, трябва да тръгвам, утре съм на работа, хайде лека и приятно прекарване“. Повече не отидох в клуба по танго.