Опомням се в средата на Август, стиснал кенче домати на кубче, в един склад някъде край морето. Аз съм голямо момче и трябва да си оправям мизериите. Те са като главите на хидра. Оправям една и две нови поникват на нейно място. Кашони, тенекии и найлони запълват моите дни. Работата е тежка. Тук дали имат синдикати? Просто си го помислих на вечеря и телефонът ми извибрира. СМС от Митко Очите. Текстово съобщение със скромно съдържание. "НЕ".

На следващата сутрин имах интересен разговор със счетоводителката. Скътавах се в нейния офис и забеляза, че зяпам един рафт. За момент спря да трака на клавиатурата си. 

- Това е музикалната тетрадка на Тошко.

- Ноти ли записва в нея?

- Не, песни. Той обича да пее.

В главата ми изплува спомен от преди два дни. Седя на пасажерската седалка в камьона на Тошко. Разнасяме стоката. Той се опитва да завърже разговор.

- Ауе, ти, ква музика слушаш уе?

- Всякаква. Ти?

- Аз пея.

- Така ли? Какво пееш?

- Народно, циганско, циганско-народно, ей такива. Въй, казвам ти, тая работа е ташак. Като свърши сезона отивам да пея в София. По дискотеките. Говорил съм с който трябва. Ще видиш. Аз много пея. Ще си оправя живота. Омръзна ми да нямам пари.

В очите му виждам как се прожектира едно видение. Той е облечен целият в бяло. Влиза в бързото хранене заедно с някакво мургаво момиче. 

- Кво ще ядеш мило? Аз плащам.

- Ммм. За мен един патладжан. Пълнен. Амаа, не, не този, по-мазничък, а така.

- Ей, Рамбо, дай и две бири, тая вечер съм на участие. Чухте ли бе, всички ва искам там тая вечер, ще става мазало...

Не. Още сме в склада. Все още зяпам същия рафт.

- Ами този вестник?

- А, той е стар, с него плашим онова... онова нещо... абе създанието, дето живее в таолетните.

- Едно продълговато с много крака? 

- Да, същото. Прилича малко на скрипя. Това е първият собственик на склада. Банката му го взела, заради задължения, но той така и не пожелал да си тръгне. Никой не знае как се е превърнал в това. Май е ял от стоката. Бедничкия.

Чак сега видях статията на първа страница. "Тони Бубата разорен! Бизнесменът изгуби всичко."

- Ами тази шапка? Капитанска е.

- А, ами, тя е моя. С мъжа ми имахме заведение преди. Казваше се "Островът на съкровищата". Като книгата. Той много я харесваше.

На лицето и се изписа особена гримаса. Един от онези моменти, когато желанието да заплачеш рикошира директно в усмивка. Реших да не питам повече за шапката, да сменя темата. 

- Ами това, ето там? Това какво е?

- Това е краят на разказа. Не е нищо особено, но ще свърши работа.

Млъкна и продължи да трака на клавиатурата.