Животът ми се превърна в едно постоянно търсене с кого и къде да обядвам и вечерям. Ало? „Къде си? Кво прайш? Аре да обядваме. Аха, ахаа, добре. Пред съдебната след двадесет минути. Има едно ново за хавайска храна, ще го пробваме.“ Не винаги има навити. Научих се да го правя и сам. За някои хора е странно, аз не виждам проблем. Просто сядам и си вечерям соло. Човъркам си телефона, а като ти падне батерията, чак тогава, оставаш сам. Неволно започвам да подслушвам хората от съседните маси. Две жени стоят на тази, ляво от мен. Едната е към шейсетте, с руса коса и повечко грим. Другата е кестенява, има бретон. С осем или десет години по-млада от събеседничката си. Русата е натикала смартфон в лицето и. Обяснява нещо въодушевена.

-        Малкият беблю. Я го виж и тука, на пързалката. Най-хубавото бебе в цялата ясла. Пу, пу. Виж и тази. С бялото жакетче, като доктор. Амааа, той такъв ще стане. Като порасне! Доктор Трендафилов! Как звучи, тежко, сериозно. Оня апартамент, на Цар Борис, там ще му е кабинетът и ще си има секретарка. Младичка, хубавка, да следи за часов…

-        Ами ако не иска? – намери смелост да я прекъсне жената с бретона.

 Русата внезапно помръкна. Бавно отдалечи телефона от лицето на събеседничката си.

-        Какво ако не иска?

-        Да става доктор.

Гордата баба извади една цигара от кутийката розова Ева. Запали я. Вдиша бавно.

-        Как няма да иска? – издиша дима – Това е такава хубава работа. Толкова престижна професия. Точно, като за нашето семейство. Ще стане лекар и точка. Не като баща му. Дванайсет години в ДАИ. Не мръдна. Ама, как да мръдне, като не общува с колегите? По банкети не ходи. Няма. Амбиция няма! Аз му казах, тогава, шефът му, като му свърши работа за базата на морето. Иди! Иди му купи едни бонбони и едно уиски и му ги занеси. Ще му се издигнеш в очите! По-така ще те възприема. А той, какво направи? Нищо. Отишъл, казал едно „благодаря“ и до там. Тия „благодаря“, „моля“, „прощавайте“, тва са няма нищо. Нито се ядат, нито се пият.

Тя изгаси цигарата си и премести поглед настрани с дълбока въздишка.  

-        Будала. Добре, че малкият не прилича на него. Нито по очите, нито по носа, по-нищо. Очите му са зелени, а нослето, едно такова малко, чипо. Повече прилича на съседа им. Доктор Перестеров. Невероятен професионалист! И малкият ще стане такъв. Да. Точно, като него. Господ си знае работата - усмихна се широко русата жена.