Изтезание с дрянови пръчки

 

Много ме дразни колко механично и с какъв слаб глас си говорят хората в местния супермаркет.

-        Пет и осеемсе… ъмм… турбичка?

-        Мхмммда, дае.

-        Заповяйте, ъхъъм, ето, на.

Не си правят труда да изговарят цели думи. И защо да го правят? Няма да им се счита за допълнителен стаж. Може би не са си пили кафето или са изпили с едно повече и сега влагат цялата си енергия и старание в опит да се противопоставят на масивния инфаркт, който им маха от дъното на последната чашка.

Дядото зад мен прави крачка встрани от колоновидната опашка. Изправя гръб и заявява с възторжен патос:

-        Аз, ако изпия още едно кафе, байпасът ми ще се откачи, а ако видя още една девойка с лятна рокля с тънки презрамки, ташаците ми ще експлодират. Тъй вярно!

-        Евала старши. Всички си го мислим, само ти го каза.

Окей, това може и да не се е случило, но престоят ми на опашката се проточи повече от очакваното и трябваше някак да убия времето. Някой ме тупа по рамото. Обръщам се. Виждам едно наистина едро копеле. Май е на моите години, но изглежда доста по-добре.

-        Оп.

-        Оп – отговарям аз механично.

-        Ако се видим още веднъж, трябва да черпиш, ха-ха.

-        Ще ми се да имах тази възможност – все още не съм сигурен с кого разговарям. Един пич ми свирна от син Опел малко по-рано днес. Да, май е същият.

-        Позна ли ме? Сега ще ти дам един жокер. „Дръжте мръсния татарин, нападнал царство България“.

След тези думи бях връхлетян от лавина от спомени. Господи, това той ли е? Името му беше Илия Татарев. Бяхме заедно в Основното училище до пети клас. Тогава го преместиха. След един инцидент. Техните вдигнаха голям скандал. И аз бях замесен. Даа, сега всичко си спомням.

Един урок по история се оказа пагубен за него. Урокът за нашествието на татарите. Нищо не ни беше направил. Просто се оказа неправилният човек в неправилното време на неправилното място, но най-вече - носещ възможно най-неправилното име. Звънецът би, излязохме от стаята. Някой каза: „Ей го мръсния татарин!“, после друг добави: „Мръсен татарин, защо нападнахте нашето царство, а бе?“, а след това трети, различен, го замери с топче хартия и извика: „Къш от тука, татарин, мръсен, гаден.“ и всички други момчета от класа, осем или девет на брой, последвахме примера му. Илия тръгна да бяга към вкъщи. Това ни настърви още повече. „Бягай, бягай, далеч зад Дунава, нашественик мръсен, връщай се в степите, отивай си в твоите си земи!“

Гонихме го през парка пред училището, покрай градинката с дряновите дръвчета, след това по нагорнището, което водеше до неговата улица. Гонихме го чак до блока му, докато не влезе вътре и не заключи входната врата. Побягна нагоре по стълбите, а ние останахме отвън.

-        Спечелихме битката момчета, но не и войната. Мръсният татарин ще се върне. Те така правят. Налитат, опустошават земите и после се отдръпват за известно време, но после пак се връщат – едно от другарчетата ни констатира.

-        Аз имам идея, ще го научим да не се връща в царство България – заяви решително друго.

На следващия ден се събрахме всички преди часовете, без Илия. Отчупихме клонките на едно от дряновите дръвчета, а трето другарче беше донесло сезал за връзване от на дядо му гаража.

Скрихме се в храстите в парка и зачакахме Илия да се появи. През цялото време се хилихме и си правихме знаци да пазим тишина, да не ни усети. Цялата ситуация ни се струваше като върховен майтап и не виждахме нищо нередно. Ражда ли се човек жесток, или такъв става и защо помни и най-малките обиди по свой адрес, а собствената си жестокост и лошите постъпки спрямо другите лесно забравя и хиляди оправдания за тях намира?

По едно време видяхме, че Илия с плахи крачки пристъпя в парка, може би се досещате какво последва. Изскочихме от храстите и се нахвърлихме върху него. Преди да успее да се помоли за милост, вече го бяхме налегнали и се чуваше „Бий, бий, мръсния татарин“. Той падна на земята и зарева. Беше напълно безпомощен. Един срещу осем или може би девет, не помня точно, но помня, че всички го удряхме с дряновите клони. И аз го удрях, и аз виках „Бий тоя мръсен татарин, нашественик.“, а ми беше приятел и допреди това винаги се бяхме разбирали. Не исках да съм единственият, който не участва, не исках да ме помислят за предател. След това го вдигнахме от земята и го завързахме със сезала за дряновото дърво, чийто клони бяхме отчупили саби и мечове, и продължихме да го удряме. Това трая няколко минути. Изведнъж чухме гласа на госпожа Валентинова. Беше съвсем близо. „Какво правите бе, абе, вие нормални ли сте бе, боже господи“. Побягнахме веднага. Тя побърза да отвърже Илия от дървото. Прегърна го и той дълго плака в ръцете ѝ. Повече не го видяхме, но викаха родителите ни в училище и имаше голям скандал.

Сега стоеше пред мен и се усмихваше. Беше толкова различен. Огромен. Със сигурност тренираше. Тялото му олицетворяваше думите „дисциплина“ и  „постоянство“, а моето крещеше „болести“ и „злоупотреба“. Можеше да ме направи на пюре, стига да искаше. Зачудих се дали да не падна на колене да моля за милост, както може би са направили българските боляри пред татарите в края на 13-ти век. Все пак здравият разум надделя и въпреки че бях в шок, се опитах да изкарам някоя дума, да завържа някое изречение.

-        Ааа, Илийка, ти ли си бе, направо, много си се променил, направо не те познах.

-        Нормално, минаха над десет години. Как си?

-        Абе, бива, една и съща, в София съм. Прибрах се за няколко дни, ами ти?

-        Много добре. Живея в Пловдив с приятелката. Бачкам. Прибрах се да видя нашите, ама скоро ще заминавам.

-        Еее, супер, супер…

-        Да, беше ми приятно да се видим, трябва да ходя да взема едни работи, хайде всичко хубаво.

След тези думи се обърна и се отправи към витрината с месото, а аз чух гласа на касиерката.

-        Гуусинее, ехоо, три и сеемсе.

-        Да, да, ето, задръжте, чао.

 

II

 

Към седем часа вечерях. Към осем си довърших судокуто. Към осем и половина си сипах 50 грама мастика и си пуснах да гледам „Титаник“. До сблъсъка с айсберга вече бях изпил четири чаши и започна да ме обзема чувство на отегчение, придружено от неоснователно очакване някакво вълнуващо събитие да връхлети монотонната вечер. Научил съм в живота, че такива събития рядко ни спохождат, освен, естествено, ако сами не ги инициираме.

Към единадесет и половина се зачудих дали да не се обадя на Марчела. С нея се запознах в една дупка, където правят афтърите след основната чалготека. Бях пиян и надран, и много самотен. Черпих я. След това тя ми предложи да ме закара в квартирата си до автогарата и си каза тарифата. В първия момент се поколебах, но нямаше изгледи за по-приятен развой на нощта и затова приех предложението ѝ. Истината е, че си прекарах добре. Почти си заслужаваше сто и петдесетте лева. Тя ми даде номера си. Каза, че ще поседи в града за известно време. Това беше преди около година. Посетих я още няколко пъти впоследствие. Сега се взирах в телефонния ѝ номер и събирах кураж. Какво пък? Парите са, за да се харчат и веднъж се живее, и други подобни приказки, които си казвам, за да оправдая склонността си към моментни удоволствия.

Не ми вдигна. Добрее, може би няма да е, може би ще си пусна да гледам „Титаник 2“, ще си сипя още една последна малка чашка и ще закриваме панаира. А, момент, това е тя.

-        Ало, ало, чуваш ли ме, работиш ли?

-        Охоо – звучеше приятно изненадана – работя, да.

-        Имаш ли време да се видим?

-        Затъжил си се, а?

-        Нещо такова, имаш ли време?

Тя помълча малко.

-        Ела към един. Преди теб има друг, малко по-специална процедура, но трябва да приключим докъм един.

-        Добре, разбрахме се, хайде.

 

Изпих още две чаши и към дванайсет и половина тръгнах в посока автогарата. Нощта беше топла. Задушна. Чувствах, че полека изтрезнявам. Стигнах до кооперацията, където живееше тя. Отворих входната врата. Направих още няколко крачки. Не може да бъде... За момент щях да запозная стълбите с вечерята си. Беше Илия. Чутовната му фигура стоеше срещу мен в тъмното. Носеше същата тениска като в магазина и торбичка Била. Слизаше по стълбите. Да не би да съм попаднал в клопка? Засада? Как е разбрал? Ами, разбира се! Марчела! Мара му е казала. Долната курва ме е продала за двеста-триста лева. Наоколо нямаше никой друг. Нямаше я госпожа Валентинова. Нямаше кой да ме спаси. Сега ще изскочат още няколко като него, фитнесджии, зад гърба ми, отзад и ще започнат да ме налагат. Свършено е. Няма да осъмна. Той вдигна ръката си и видях, почти на забавен кадър, как тя се доближава към мен. Толкова ли беше луд? След повече от десет години да ме издебне, сега, когато съм в безпомощно състояние, пиян и с четиридесет кила под него и се прокрадвам като плъх в курвенския квартал. Ще ме накаже за това, което му причиних. Ще раздаде спаведливост, напълно заслужено. Това е Видовден! Трябваше да ги спра, трябваше да кажа нещо, просто… просто не исках да ме мислят за предател, това е… Тупна ме два пъти по рамото. Съвсем леко.

-        Ааа, ко стаа, бе?

-        Аз, ааа, при Мара. И ти така май?

-        Моля?

-        При Марчела съм дошъл.

-        Ами, добре, супер - той се разсмя – сигурно някоя приятелка?

-        Ти не беше ли при нея?

Изгледа ме странно.

-        Татко живее тука. Не се понасят с майка. Дойдох да изпием по една бира с него и да взема някви неща, домати, сирене, ей такива работи – кимна към торбичката.

Последвалото мълчание беше повече от неловко. Той отново се усмихна.

-        Ами, айде, радвам се, че пак се видяхме, приятно изкарване, ще ме запознаеш някой път с твоята приятелка.

Той тръгна да излиза от кооперациите. Нещо не беше както трябва, не се чувствах правилно.

-        Чакай, Илия, спри малко.

-        Да?

-        Помниш ли… абе, такова, в пети клас, стана една тъпотия.

-        Помня – каза той с равен глас, вече не се смееше.

-        Аз съжалявам, наистина. Не трябваше да се стига до там. Вярно, бяхме малки, но това, което ти причинихме, беше ужасно. И лично от свое име съжалявам. Аз можех да им кажа нещо, да ги спра, с тебе бяхме приятели и ти винаги си се отнасял добре с мен, а аз постъпих ужасно и съжалявам.

-        Няма значение.

-        Какво?

-        Това. Цялото нещо. Вече няма значение.

-        Значи не се сърдиш?

-        Е, тогава се сърдих, исках да ви изтрепя, бях травмиран. Ходихме в болница с нашите. За щастие нямах сериозни наранявания, обаче ме пратиха на психолог и една година трябваше и там да ходя. Обаче след това се оправих. Намерих си приятели в новото училище, започнах да тренирам, след това ми се случиха и други гадни работи, охоо, знаеш ли колко много, че то тва беше преди десет години, но и с тях се оправих, и сега се чувствам добре.

-        И изглеждаш добре, много по-добре от мен.

Той отново се усмихна.

-        Мерси. Ако искаш, утре ще ходя да тренирам сутринта, може да дойдеш с мен, ако нямаш друга работа.

-        Да, добре, може.

-        Окей тогава, ще ти пиша някъде, ще се разберем.

Погледахме се малко в тъмното, поклатихме глави.

-        Хайде, лека и не стой до късно, утре си на тренировка, нали така?

-        Да, да, добре, лека.

Излезе от кооперацията. Седях неподвижен на първото стъпало. Можех да се кача и да пием още с Марчела или да се прибера и да легна да поспя. В тъмнината за момент ми се стори, че торбата беше пълна с дрянови пръчки.

 Билет за Израел I 

 

 

 Ж. ми се обади към края на Ноември. Не се бяхме чували отдавна, беше решил да остане в Англия за неопределено време. Мислех, че ще е рутинна размяна на „Как си, кво прайш, всичко върви ли? Върви. Супер. Айде, ами по празниците сигурно ще се видим“. Но този път не беше само това, имаше и нещо друго.

-        Започна на 13 Ноември. - помнеше дори точната дата – Беше Събота или Неделя, уикенда, помня защото беше три дни след рождения ми ден. Чудех се, как да си запълня деня, когато ми писа една приятелка. Пита ме „искаш ли да се разходим в парка?“ Около три часа обикаляхме. Ботаническата градина, алеи, кафе. След това си казахме довиждане. Прибрах се. Щях да ходя на концерт после, към 9 и исках да дремна преди това, да презаредя, но сън така и не дойде. Отказах се от дрямката. Отидох на концерта, всичко беше нормално. Прибрах се, легнах си и… просто не заспах.

 На следващия ден, когато си легнах за първи път усетих, как просто мозъкът ми не може да се изключи. Лежа в леглото, мислите ми се движат като старите кино ленти, мисля си кво съм закусвал и някви такива и докато се усетя беше сутрин и трябваше да ставам и да започвам да си върша нещата от деня. И това се повтори и на следващата вечер и на последващата…

-        Нещо като героя във файт клуб?

-        Ммм, не, по-скоро е като, като не особено забавен епизод на Оги и хлебарките, който никога не свършва.

 Помислих си, сигурно е отвратително да не може да спиш. Да изгубиш това натурално бягство от реалността. Заклещен си тук, в осъзнатия буден живот и няма мърдане. Звучи изтощаващо, мъчително. Но това, което той ми каза, когато го помолих да опише въпросното състояние малко по-подробно, беше дори още по потискащо.

-        Преживяването е като, като да си затворник в главата си и да нямаш почивка от самия себе си.

-        И след това?

-        Ами помислих си, може да е тревожност за нещо илии оувъртинкинг, другата вечер ще пробвам медитация. Но медитацията не помогна. Опитите ми да заспя продължиха безуспешно към седмица и тогава си казах, окей, нещо очевидно не е наред. И тогава, беше накрая на седмицата, преживях нещо от сорта наа, как да ти кажа, може да го наречем халюцинация, беше нещо като феичка или ангел, появи се и ми каза „Всичко ще бъде наред“. Напуснах работа и университет. Ще мина през България за малко и след това отивам В Израел. Идваш ли?

       Не се поколебах много.

- Идвам. Кога тръгваме?

 

 Танго

 По едно време Ходих на танго. Към три месеца. Беше от 9 до 11 вечерта. Вторник и сряда, минавах след работа. Беше готино, танцувахме, социализирахме се, приятно, не ангажиращо. След края на занятията, другите от клуба обикновено се отправяха към някой pub, а аз се прибирах, защото бях изморен. Обаче един път реших да ги придружа.

-   Come on, Viktor, it will be fun, you never come to those things, come ooon...

 Тя беше нисичка. Обицата ѝ с орнамент назар беше скрита зад накъдрената руса коса. Краката ѝ бяха колони на древногръцки храм. Минеш ли между тях ще се озовеш в светилище, една идея по-близо до боговете. Беше любимото ми другарче за танго. Съгласих се.

 Всички от клуба бяхме там. Седяхме на сепаре близо до диджея. Учителят по танго май го познаваше. От време на време отиваше при него и измолваше да пусне някоя песен по наш избор. Изпихме по две халби с бира. Говорехме си. Смеехме се. До този момент вечерта ми беше много приятна, помислих си „Може би трябва да го правя по-често“. Тогава се появи. Влезе със стопанина си, брадясал хипстър-планинар. С флешовете, вълнената карирана риза, татуси, пълна програма. Знаете ли, че на пазара за органи купуват и кожа, но трябва да е чиста, без татуси по нея, любопитно нали? Беше лабрадор или ретривър. Куче. Просто едно куче. Всички станаха от сепарето.

-        Oh my god, Im gonna die, he’s so cuuuute

-        Ouu, I love labs, they’re so wholesome, ohh, good boy, yes, yes, you are a good boy.

 Дори диджея отиде при кучето. Музиката спря. Само аз все още седях на сепарето, сам. Всички други се суетяха около животинчето. В мен ли е проблемът? Аз ли не съм нормален? Не виждам нищо друго освен едно куче. За мен то не бе по различно от плужек или муле, извращение на природата, плод на забранена страст между два различни биологични вида. Ако не остане друго за ядене и на кучето ще скочите, сигурен съм. Седях сам на сепарето. Нямаше музика. Нямаше бира. Почувствах, че са минали хиляди години. Аз бях на сепарето, а те до кучето на входа, но  всъщност много по-далече. На друга планета. На другия край на вселената, където тревата е по-зелена. Може би очакваха по някое време да отида и аз, да го погаля, другарчето ми за танго се обърна съвсем за малко и ме погледна. „Какво му е? Защо не дойде да се порадва на кучето? Няма ли емпатия в този човек? Не харесва ли животинките? Що за темерут. Та той няма сърце. Той само симулира. Прави се на човек. Работи, разхожда се между нас, идва на танго, но сякаш, сякаш се чувства облигиран, по задължение, просто защото и другите го правят, но това е просто шарада, той никога няма да разбере, защо се възхищаваме на кучето, той е неспособен. Нещо в него липсва, нещо човешко.“

 Един по един всички се върнаха на сепарето. Подновиха разговорите. Диджеят пусна музика. Поръчахме и още бира, но вече никой не си говореше с мен. Допих халбата си. Казах им “много съм изморен, трябва да тръгвам, утре съм на работа, хайде лека и приятно прекарване“. Повече не отидох в клуба по танго.

 Животът ми се превърна в едно постоянно търсене с кого и къде да обядвам и вечерям. Ало? „Къде си? Кво прайш? Аре да обядваме. Аха, ахаа, добре. Пред съдебната след двадесет минути. Има едно ново за хавайска храна, ще го пробваме.“ Не винаги има навити. Научих се да го правя и сам. За някои хора е странно, аз не виждам проблем. Просто сядам и си вечерям соло. Човъркам си телефона, а като ти падне батерията, чак тогава, оставаш сам. Неволно започвам да подслушвам хората от съседните маси. Две жени стоят на тази, ляво от мен. Едната е към шейсетте, с руса коса и повечко грим. Другата е кестенява, има бретон. С осем или десет години по-млада от събеседничката си. Русата е натикала смартфон в лицето и. Обяснява нещо въодушевена.

-        Малкият беблю. Я го виж и тука, на пързалката. Най-хубавото бебе в цялата ясла. Пу, пу. Виж и тази. С бялото жакетче, като доктор. Амааа, той такъв ще стане. Като порасне! Доктор Трендафилов! Как звучи, тежко, сериозно. Оня апартамент, на Цар Борис, там ще му е кабинетът и ще си има секретарка. Младичка, хубавка, да следи за часов…

-        Ами ако не иска? – намери смелост да я прекъсне жената с бретона.

 Русата внезапно помръкна. Бавно отдалечи телефона от лицето на събеседничката си.

-        Какво ако не иска?

-        Да става доктор.

Гордата баба извади една цигара от кутийката розова Ева. Запали я. Вдиша бавно.

-        Как няма да иска? – издиша дима – Това е такава хубава работа. Толкова престижна професия. Точно, като за нашето семейство. Ще стане лекар и точка. Не като баща му. Дванайсет години в ДАИ. Не мръдна. Ама, как да мръдне, като не общува с колегите? По банкети не ходи. Няма. Амбиция няма! Аз му казах, тогава, шефът му, като му свърши работа за базата на морето. Иди! Иди му купи едни бонбони и едно уиски и му ги занеси. Ще му се издигнеш в очите! По-така ще те възприема. А той, какво направи? Нищо. Отишъл, казал едно „благодаря“ и до там. Тия „благодаря“, „моля“, „прощавайте“, тва са няма нищо. Нито се ядат, нито се пият.

Тя изгаси цигарата си и премести поглед настрани с дълбока въздишка.  

-        Будала. Добре, че малкият не прилича на него. Нито по очите, нито по носа, по-нищо. Очите му са зелени, а нослето, едно такова малко, чипо. Повече прилича на съседа им. Доктор Перестеров. Невероятен професионалист! И малкият ще стане такъв. Да. Точно, като него. Господ си знае работата - усмихна се широко русата жена. 

Опомням се в средата на Август, стиснал кенче домати на кубче, в един склад някъде край морето. Аз съм голямо момче и трябва да си оправям мизериите. Те са като главите на хидра. Оправям една и две нови поникват на нейно място. Кашони, тенекии и найлони запълват моите дни. Работата е тежка. Тук дали имат синдикати? Просто си го помислих на вечеря и телефонът ми извибрира. СМС от Митко Очите. Текстово съобщение със скромно съдържание. "НЕ".

На следващата сутрин имах интересен разговор със счетоводителката. Скътавах се в нейния офис и забеляза, че зяпам един рафт. За момент спря да трака на клавиатурата си. 

- Това е музикалната тетрадка на Тошко.

- Ноти ли записва в нея?

- Не, песни. Той обича да пее.

В главата ми изплува спомен от преди два дни. Седя на пасажерската седалка в камьона на Тошко. Разнасяме стоката. Той се опитва да завърже разговор.

- Ауе, ти, ква музика слушаш уе?

- Всякаква. Ти?

- Аз пея.

- Така ли? Какво пееш?

- Народно, циганско, циганско-народно, ей такива. Въй, казвам ти, тая работа е ташак. Като свърши сезона отивам да пея в София. По дискотеките. Говорил съм с който трябва. Ще видиш. Аз много пея. Ще си оправя живота. Омръзна ми да нямам пари.

В очите му виждам как се прожектира едно видение. Той е облечен целият в бяло. Влиза в бързото хранене заедно с някакво мургаво момиче. 

- Кво ще ядеш мило? Аз плащам.

- Ммм. За мен един патладжан. Пълнен. Амаа, не, не този, по-мазничък, а така.

- Ей, Рамбо, дай и две бири, тая вечер съм на участие. Чухте ли бе, всички ва искам там тая вечер, ще става мазало...

Не. Още сме в склада. Все още зяпам същия рафт.

- Ами този вестник?

- А, той е стар, с него плашим онова... онова нещо... абе създанието, дето живее в таолетните.

- Едно продълговато с много крака? 

- Да, същото. Прилича малко на скрипя. Това е първият собственик на склада. Банката му го взела, заради задължения, но той така и не пожелал да си тръгне. Никой не знае как се е превърнал в това. Май е ял от стоката. Бедничкия.

Чак сега видях статията на първа страница. "Тони Бубата разорен! Бизнесменът изгуби всичко."

- Ами тази шапка? Капитанска е.

- А, ами, тя е моя. С мъжа ми имахме заведение преди. Казваше се "Островът на съкровищата". Като книгата. Той много я харесваше.

На лицето и се изписа особена гримаса. Един от онези моменти, когато желанието да заплачеш рикошира директно в усмивка. Реших да не питам повече за шапката, да сменя темата. 

- Ами това, ето там? Това какво е?

- Това е краят на разказа. Не е нищо особено, но ще свърши работа.

Млъкна и продължи да трака на клавиатурата.

 15.07.2022г.

Сега съм на бостана. Работя. Мятам дини и пъпеши по цял ден. Пече. Много пече. Цялото ми тяло изгоря и се обели, после отново изгоря и отново се обели. Смених си кожата, като гущер. Началникът е Бай Кольо. Бостанът не е негов, но работи тук цял живот. Всички го слушат и му се доверяват и сякаш дори самата земя му се подчинява безпрекословно и с удоволствие. Поглежда си часовника и избърсва потта от челото си.

-Минава два. Оставяйте всичко и да ходим да ядем.

Насядали сме на касетки за амбалаж на Кока-кола. Под един плажен чадър. Имаме едно малко радио, което през повечето време само бръжди. Бай Кольо прати Айхан, най-младия от нас, да иде до магазина.

- Ей го наш Айхан. Всичко ли купи бе? Май всичко си взел. Еее, защо такъв салам бе, Айхане? Нали ти казах на Тоска. Тцтцтц … Карай. Почвай да режеш.

Аз режа домати, Айхан салама. Хляб има. Ваньо налива топла бира. На сянка сме. Господ не ни е оставил. Айхан ме побутва да ми покаже нещо. Успял е да влезе в Tiktok.

- Батко, ей тая ще я еба, казвам ти.

На малкия екран виждам енергичното подскачане на “Linsho”. Кимам смирено.

- Да, да. Сто процента.

След малко пак ме побутва.

- И тая също! Гледай я, анаа!

Очите му са влажни. Лигите му текат. Този път на екрана съзирам музикалния изпълнител “Christofer White”. Тупам Айхан по рамото.

- Нека, нека.

Бай Кольо го пляска зад врата.

- Посерич с посерича! Техните ква булка му намериха, пък той кви уруспии гледа. Режи тоя салам и недей се занимава с глупости! А ти бе? Дядо ти каза, че си ходил да учиш. Кво стана, как се насади на бустаня?

Направих му знак да изчака, докато си сдъвча домата, да не говоря с пълна уста.

- Изгубих си всички пари и документи в Сърбия. Цялото портмоне, животът ми беше вътре. Дълга история.

- Боже, божеее … Будала! И ся, кво ше прайш?

- Ще бачкам тука. След една седмица трябва да ми издадат нова лична карта и след това… След това ще видим.

Ваньо, пълничък човечец, прехвърлил шейсетте, извънредно мургав, по принцип не говореше много, но сега си отвори устата.

- Урочасали са те. Или магия. Едно от двете. Няма какво друго да е. Днеска, като свършим, да те водя при баба Стойна. Тя ще ти побае и всичко ще се оправи.

- Еми дае, щом си казал.

Естествено, бях скептичен относно цялата работа с баенето, ама нямаше какво повече да изгубя, защо не? Чудничко, Ваньо пак си отвори устата.

- И аз така, преди трийсет години някъде, ама тогава беше Югославия. Бях отишъл да крада. Те си бяха по-добре от нас. Имаше за крадене. Иии така, крадох, крадох, ама като се върнах тука, разбрах, че я съм бил окраден.

- Така ли? Какво ти взеха?

- Сърцето. Една калдарашка с черни очи. За една нощ. Повече не я видях, но още не мога да я забравя. Ехх…

- Защо не се върна?

- Ааа, щях, ама почна войната, тая тяхната и се отказах. Още съжалявам. Само се моля да е жива и здрава.

След тези думи последва известно мълчание. По едно време Бай Кольо стана и донесе една диня.

- Абе, я да отрежем една любеница. Да ги пробваме, а? Аз черпя. Айде! Яжте, яжте, че работа има още. Майката си е ебало.

От радиото се чуваше, едва доловимо, позната мелодия…

stazu do tvoga jastuka,

negde na kraju sveta,

tomo gde ne idem ja…